1 декември. 7 часа видинско време. Вали. Излизам от входа, а навън тъмница. Я, да не е 6. Бъркам за телефона. Не, 7 е, ама много тъмно бе. Сигурно някоя лампа край блока е изгоряла. Тръгвам нататък. Пак си е тъмно. В целия комплекс. Нещо с тока? Сигурно. Оф и цап. Локва и още една, и още. Нищо се не види. Усещам, че леко започвам да се нeрвирам. Споко, Людмило, само да се добереш до главната „Цар Симеон Велики“. А, ето я. Ама пак тъмно бе! И тук няма осветление. Край болницата също e пълен мрак. Все пак е по-добре. Коли, фарове, по-светло си е. Светло, светло, ама ето отново плеснах в една локва. И този чадър нищо не пази, половината от якето ми е на път да подгизне. В тъмата съзрявам нещо отпред се движи. Човек? Приближавам и си отдъхвам. Не е някоя глутница кучета. Не са и бандити. Не, че имам нещо в портмонето де, но все пак. Жени. Свили са се при очуканата спирка. Виждала съм ги много пъти. Чакат под дъжда служебния превоз към оная фирма, дето кметът я навести наскоро. Дано поне заплатите да са им вдигнали, че като го откриха цеха нас, журналята, ни поканиха да видим. Е, видяхме. Помня, че тихичко две работнички ми подшушнаха – подигравали се с труда им. Ох, ето пак стъпих в локва. Людмило, ама гледай си в краката. Гледай, гледай, ама нищо не виждаш.
Най-сетне стигнах до „Пазарска“. И тука няма осветление. Ясно. Целият град. И по „Търговска“ лампите не светят. Или от общината не са платили тока или не им дреме. Вървя и почвам да псувам. Що пък да им пука?! Нали 500-килограмовите фамилни прасета се возят със служебни коли. Нервата ми се покачва още. Ех, Людмило, защо не си лежа в креватчето. Да хване човек да ти строши главата. Ето, повечето видинчани продължават да си спят. От години така си я карат.
Вече окончателно съм мокра. Спирам да се взирам – има ли локва, няма ли. Безсмислено е. Усещам, че десният ми крак джвака във вода. Ясно, ботушите. Трябват нови. Хи-хи. Това е друга тема, отплесвам се.
7,25 часа. Оф, докопах се до площада. Още малко и вече съм в офиса. Мокра, но поне не съм се потрошила някъде из тази тъмница. Отварям и влизам. Чадър тече, яке тече, краката мокри. Да си съхнат, мамк… Правя си кафе и излизам отвън да запаля цигара, съзерцавайки дежурната огромна локва на улицата. Вече много съм ядосана. Мисля си. Така и така съм се прецакала, поне някаква работа да свърша. Ровя в тефтера. А, ето. Ало, космическа станция „Мир“ ли е? Да… Тук ваш друг. Абе един журналист. Както и да е. Моля, щракнете един сателитен фотос отгоре. Чакам… Видин вижда ли се? Не? И при вас ли е тъмница? Ясно. Поне да кажа на картографите да си оправят грешката. Писах им. А сега ще вляза във фейса. Да пусна новината. Сетих се, ще си тагна или по-добре да си сръчкам приятелите. Рано-рано. Няма само на мене да ми е гадно, я.

www.24chasa.bg