„…обесен бе, но нивга не умря!“

Когато говорят за Васил Левски – Апостолът на свободата, историците винаги го разкриват като пламенния, неустрашимия, вдъхновен борец-революционер, пожертвал живота си в служба на народа и отечеството си, символ на героизма и патриотизма. Това е образът, който са открили в Левски неговите другари, съвременници, дори врагове и са го пресъздали чрез своите разкази-спомени, писма и записки, съхранени в историята.

Имало е нещо по-дълбоко в душата на този българин, което е било същинската двигателна сила в живота му, в делата и постъпките му. И този двигател е била неговата религиозност, вярата му в Бога, която ни  разкрива истинският облик на дякон Игнатий, не само на патриот-революционер, но като духовник и християнин.

Убеден демократ, Левски вярвал в силите на българите сами да извоюват своята свобода, защото „ Който ни освободи, той ще ни зароби“.

Проповядвал идеята за чиста и свята република, за общество и държава, в която всички „Да бъдат напълно свободни там, гдето живее българинът – в България, Тракия, Македония“.

В съвременния свят на безверие, на подменени духовни и нравствени ценности, на съмнения и въпроси, на духовен глад, Левски ни е нужен повече от всякога – като опора, като коректив, като истината, към която трябва са се стремим. В преосмисляне на делото на дякона, трябва да си дадем сметка за неговото място и роля в живота ни като негови наследници, които опазвайки паметта и историята, крачат по пътя към бъдещето с достойнство.

На днешния ден през 1873г. е изпълнена смъртната присъда на великия българин Васил Иванов Кунчев.