Историята на един млад човек от Видин. На 29. Световният шампион по самбо Сашо Евтимов Янев. И въпреки, че преди по-малко от година се завърна във Видин, след близо 10 години прекарани в столицата, сега той отново заминава. Тoзи път на по-далечно място.  Защо един млад човек, спортист, донесъл слава на България се отказва от спорта и заминава за чужбина.

От кога се занимаваш активно със спорт?

От 7 годишен. Аз бях втори клас, когато отидох да спортувам в спортната зала във Видин. Баща ми ме заведе при Васил Соколов и Ивайло Борисов. Те бяха треньори по самбо тогава и при тях започнах. Бях фен на бойни спортове от различни филми и сам реших да се занимавам.

Кога реши да се занимаваш професионално със самбо?

С течение на годините спортът ме грабна. Състезанията идваха едно след друго. Самбото е много хубав спорт и когато решиш да се занимаваш с него, не осъзнаваш какво всъщност печелиш. Аз спечелих най-вече добра дисциплина и спортен дух.

Освен на дисциплина, какво още научи от първите си треньори Васил Соколов и Ивайло Борисов?

Много неща. Основата в самбото ми я дадоха те. При тях започнах първите си състезания. Тогава имаше много здрав видински отбор. Имаше от кой да се гледа, знаех какво искам да постигна и какви цели трябва да гоня, което в момента го няма. Имахме самбисти, от които да научиш много, хора постигнали доста успехи за България – Милен Милчев, Миро Каменов. Имаше много хора, които тренираха здраво и аз исках да стана като тях. Васил Соколов също е двукратен световен шампион. Видин има много традиции в този спорт.

Днес продължават ли тези традиции?

За съжаление не продължават, въпреки, че имаме настоящ световен шампион. Не се развиват нещата по най-добрия начин.

Кое е твоето най-голямо постижение?

Синът ми, със сигурност, в личен план. В спорта – спечелването на световната титла за младежи до 20 години. Тогава бях на 19 години. Случи се през 2005 година в Гърция. Когато станах първи на републиканското първенство, завоювах квота да участвам на световното. Същата година станах 3-ти на европейското по самбо за младежи. И след силни тренировки, есента завоювах световната титла. Вече една година тренирах в националния отбор на България, тренирах активно по лагери. А преди това, през 2003 година ме повикаха в националния отбор.

Какво усети когато чу българския химн?

Чувството е невероятно. Чувстваш се на върха. Бях горд, мислех, че съм постигнал вече всичко, въпреки, че след това се оказва, че не е всичко. Но в този определен момент се чувствах истински щастлив. Това е плодът на страшно много труд, на много дълги години тренировки.

След това какво се случи? Кога се отказа от спорта? Защо спря?

Самбото не позволява да се издържаш и едновременно да тренираш професионално. Финансово няма как да издържиш, започваш друга работа. Спираш да тренираш и така се започва с края на професионалния спорт.

Като световен шампион, получи ли поощрение или само потупване по рамото?

Дадоха ми 2000 лева еднократно от федерацията и това са парите, които получих за целия труд, който съм вложил през годините. Държавата няма грижа да развива талантите си. Приемат ни за даденост.

Мислиш ли, че България дава достатъчно на своите спортисти? 

Не. Не мисля, че дава достатъчно. Като цяло икономически положението в страната не е добро. Сега е трудно един спортист да се задържи в спорта като професионален състезател, да е отдаден изцяло на спорта и да издържа семейството си от това. На всеки му се налага да работи допълнително и наравно да тренира, което вече не те прави професионален състезател. Ставаш любител.

А федерациите дават ли достатъчно? Какво ще кажеш за българската федерация по самбо?

Федерациите са олицетворение на всичко, което се случва в държавата. Отиват едни пари, които се разпределят по нечия преценка. Дават се някакви пари за спорта, но със сигурност не се управляват по най-добрия начин. Имам бегли наблюдения върху останалите федерации и спортове. Все пак по лагери общуваш и с друг спортисти. Като цяло навсякъде е едно и също положението. Например, самбото не е олимпийски спорт и е доста по-тежко, по-малък е бюджетът. В олимпийските спортове, в джудото например, е по-висок бюджетът. Но като цяло таланти много, пари никакви, надежди цял живот…

Има ли финансово измерение една световна титла? Колко трябва да бъде поощряван един спортист, когато донесе титла на страната си?

Значи, премията е важна за самото световно първенство. В най-добрите години, когато се даваха пари за самбото, тогава Румен Стоилов стана председател на федерацията, имаше не лоши премии за световна титла. Но за да стигнеш до тази световна титла трябва да имаш ежегодна издръжка, да можеш да тренираш, да се подготвяш и тогава вече да стигнеш до този връх. Няма как само една голяма премия, каквато и да ти обещаят, да те заведе до световната титла. Финансово трябва да си стъпил на стабилна основа. Родителите издържат спортистите докато са деца, докато са ученици. Навремето може и да е имало спонсори, но до самите състезатели не стигаше почти нищо.

След 6 години прекъсване, тази година отново се състезава. След по-малко от седмица тренировки взе медал – сребро от републиканското първенство за видинския клуб по самбо. Беше ли достатъчно подготвен?

Не, подготвен не бях изобщо. Единствено рутината от предишните години, когато съм тренирал ми помогна да стигна до това второ място. Другото нещо, което ми помогна е фактът, че нивото на спортистите в България много е спаднало, станало е много ниско, след като аз след шест години прекъсване и една седмица тренировки, отидох и спечелих медал от републиканско първенство. Ако има много деца, които да тренират активно, ако има повече професионални състезатели, които сериозно да се занимават с това, трудно ще се получи такова нещо, да реша от нищото да отида на състезание и да надвия останалите, пак казвам без подготовка. Талантите ни не са по-малко, просто не се занимават професионално. Нямат стимул, държавата ги оставя на произвола на съдбата и това е причината да не искат да се състезават. Някога смисълът беше да донесеш гордост на България, сега смисълът е държавата да печели милиони, а спортистите ни да се оправят както могат. Проблемът е глобален.

Заминаваш от Видин? Защо? До кога?

Да, отивам в Англия, но не съм си поставил срокове. Търся по-добър начин на живот за мен и моето семейство. Искам да им подсигуря по-добри условия. Имам син на годинка и половина и искам да живее по-добре от мен, да има по-хубаво бъдеще.

Значи, ще вземеш семейството си с теб, а какво ще работиш там?

Ако преценя, че там мога да им осигуря по-добър живот и развитие за сина ми ще ги взема при мен. Не бих се поколебал. За момента нямам конкретна работа. Имам предпочитания, но все пак отивам в чужбина, а там никой няма да ме пита какво предпочитам, но съм сигурен, че парите ще стигат, за да водя нормален живот.

Като млад човек, поставен пред труден избор, какво искаш да се промени в държавата ни?

Доста неща трябва да се променят, да няма работещи бедни. Да има условия да се развива човек в сферата, в която иска. Когато работи усилено, да може да осигури на семейството си просто спокойно ежедневие, да може да си плаща сметките и парите да му стигат.

Работещи бедни …. В кой намираш вината, за това, че в България има работещи бедни? 

Със сигурност в управлението на държавата, защото преди демокрацията хората работеха и бяха щастливи с това, което са изкарали. Пари им оставаха, макар, че нямаха голям избор. Поне моето семейство беше щастливо. Когато бях малък и настъпи демокрацията, чувах майка ми и баща ми да казват, че нещата стават зле и поне 15 години няма да могат да се оправят, няма да се живее добре тук. Ами, те минаха 25 и сега аз си мисля, че в близките 10, 15 години нищо няма да се случи, ще продължава да не се живее добре тук. Корупцията днес е навсякъде. Управлявашите все са невинни и са все по-богати. И ни убеждават, че така е правилно. А не е! Те трябва да служат на нас, защото ние ги избираме затова. Но вече избрани – те го забравят. И се самозабравят.

Би ли се върнал във Видин? Казваш, че го правиш заради сина ти. Не искаш ли един ден той да живее тук?

Бих се върнал винаги, видя ли, че нещата се развиват нормално и средата е по-добра. Ако синът ми има възможност да учи и живее като нормален човек, не като просяк, ще се прибера. Искам синът ми да живее тук, но не бих го жертвал само заради идеята да живее в България.

Какво ще кажеш на приятелите си преди да тръгнеш? 

Че ще останем заедно! Три часа път не е кой знае колко. Винаги да знаят, че могат да разчитат на мен.

А какво ще кажеш на съпругата си Силвия и на малкия Сашко?

Засега тръгвам сам, без тях. Но в скоро време и те ще дойдат при мен. Ще им кажа, че ги обичам много.

Какво ти даде преживяването „Единни за промяна“?

„Единни за промяна“ е един невероятен екип от млади хора, можещи, малкото останали в града. Много хубави чувства ми даде това преживяване. Невероятно изживяване с тези хора. И заради тях ми беше много трудно да тръгна. По-голямата част от активния ми живот е минал в София, върнах се заради детето във Видин, а „Единни за промяна“ е преживяването, което ме задържа тук. Заради „Единни“ останах доста време в града и заради тях съжалявам, че тръгвам. Но съм длъжен да опитам.

Какво ще кажеш на колегите си и приятели от „Единни за промяна“?

Да продължават в същия дух. Макар и в чужбина, аз ще бъда с тях! Сърцето ми остава тук. Ще се върна, дори и само, за да ги подкрепя отново. Пожелавам им да продължават да се борят. Да се борят за Видин! За България!