Влади Рогожаров е на 37 години. Роден е във Видин, където създава първите си творби. Известен е с копията си на класическа живопис. Нарисувал е най-доброто копие в Европа на шедьовъра на Леонардо Да Винчи –  Мона Лиза. Влади е поредният млад талант, който напуска България. И Видин.

– Влади, кога откри, че имаш талант и можеш да рисуваш?

– В много ранна възраст, преди да се осъзная като личност. Може би около 8 – 9 годишен. Правиш нещо, което ти харесва и продължаваш да го правиш. Това те кара да се чувстваш добре.

– Кои бяха първите твои учители?

– Не бих ги нарекъл точно учители. Дядо ми ме водеше в кино „Дружба“. Там имаше ателие на художници, които правеха плакати, не чисто изкуство. Тогава, може би, съм се впечатлил и продължих да рисувам. После влязох в художествена паралелка, там съм доразвил заложбите, които нося. Минах през много – Краси Кръстев, Цеци Тимотеев, Васко Велков, Бисерка Вълканова. Това са хора, които ми помогнаха да отключа това, което има в мен.

– Кога разбра, че си различен и в кой жанр се оказа най-добър?

– По стечение на обстоятелствата баща ми почина и нямах възможност да уча по-нататък. Брат ми замина в Италия и успя да ме свърже с един италиански галерист. За него правех копия на стари майстори близо 6 години. После работих за друг антиквар. Рисувах по 10, 12 часа дневно. Там се срещнах с хора, които са много добри кописти и натрупах доста опит.

– Ти си копист, това ли е твоят художествен профил?

– Е, не точно. Правя и копия, имам и авторски работи.

– Защо се върна във Видин? В града на Жул Паскин? В Италия не беше ли щастлив?

– Човек си обича родния град. Тук съм роден, тук съм отраснал. Винаги съм казвал, че чужбина не е най-добрия вариант, но понякога се налага да го избереш. Налагат ни го управниците. Те ни пъдят. От години.

– Какво е за теб рисуването? Опитвал ли си да живееш без да рисуваш?

– Да, най-дългият ми период е бил 7 месеца. Занимавах се с различни неща, но винаги съм се връщал към рисуването. Така се чувствам щастлив.

– Вдъхновението за рисуване може ли да бъде дресирано и да се появи при повикване, в точно определен ден и час?

– Когато си професионалист не е нужно да имаш муза, за да работиш. Дори да не ти се рисува, започнеш ли, ти се увличаш и ти става приятно.

– Видин губи един млад професионален художник в твое лице. Заминаваш за Англия? За постоянно ли?

– Най-вероятно е временно. 15 години се опитвам да създам някакво име и ми е много неприятно, че трябва да замина. Чувствам се зле от този факт. Но тук не става за живеене. Много неща липсват на България. Първо хората трябва да се променят, начинът им на мислене. Не може да спят и да чакат. Те даже не спят, а са в кома. Будна кома. Трябва да се събудят, да си изградят критерии за по-добър живот и да пожелаят да го постигнат. С чакане не става.

– Ще се върнеш ли отново във Видин?

– Надявам се, че ще се върна. Аз си обичам града, но като цяло условията в държавата са зле. Независимо какво притежаваш като потенциал. Нещата са страшно деформирани. За младите хора тук няма работа. Трудно е и те мачка.

– Българските художници имат ли място под българското слънце?

Много от тях са в чужбина. Тук среда за тях не съществува. Те рисуват не защото с това успяват да се прехранят, а защото просто не могат без да рисуват. Повечето художници са преподаватели по училища и университети и взимат жалка заплата.

– В Англия ще успееш ли да покажеш потенциала си?

– Ще направя всичко възможно. Подготвям си необходимите документи и ако имам късмет ще ме забележат.

– Опиши преживяването „Единни за промяна“.

– Нещо много ново. Много интересни хора. За мен това е едно различно и полезно преживяване. Човек трупа житейски опит, прави си изводи за хората около него и за самия себе си. Когато си в отбор със смели хора добиваш и ти смелост. И разбираш, че трябва да опиташ. Нищо лошо няма в това да опиташ, може пък да си полезен. Учиш нови неща и те обзема надежда, че може да има промяна.

– Какво ще кажеш на приятелите си от отбора на „Единни за промяна“?

– Да продължават да се борят, защото държавата и градът трябва да се променят. Аз не се отказвам от отбора, нищо подобно. Просто настъпва момент, в който човек трябва да се погрижи за себе си. Събира сили и продължава напред.

– Ние ти пожелаваме успех и борбен дух в начинанието наречено „по-добър живот“, а ти какво си пожелаваш?

Всичко да премине нормално. Да завържа контакт с някоя галерия в Англия – това за начало ще бъде достатъчно.