Изстраданата надежда на хиляди видинчани да видят с очите си големия мост, свързващ българския и румънския бряг, e факт. Дунав мост 2. Годините на несигурност за неговото строителство са история с щастлив край. Но жителите на красивия ни дунавски град продължават да се питат отново – защо съграденото мегасъоръжение не отвори широко вратата към възраждане на Видинско, изпаднало в икономически и социален колапс?! Въпрос с много неизвестни.

Това написах преди години в един столичен вестник. Защо го споделям днес?! Не от глупаво тщестлавие, а от искрена болка на човек съпричастен, роден и живеещ във Видин. Нищо от тогавашните ми мечти не се сбъдна. А от вашите?! Видин не само не се промени, а продължава да затъва в бездната все по-дълбоко всеки ден.

През годините от местната власт на дунавския ни град многократно даваха надежди Видин да укрепне икономически и да се превърне в притегателен културен и туристически център. Реални инвестиции, свързани с моста, засега обаче все още няма. Само безсрамни обещания през четиригодишен период пред дългата опашка пред някоя банка от посивели глави на 7-мо число на месеца.

Още през 2014 г. стана ясно, че три правителства и 9 години се оказаха недостатъчни, за да бъде решен въпрос с изграждането на нов 20,5-километров пътен участък от Е-79, водещ към Дунав мост 2. С откриването на мегасъоръжението проблемът с липсващото трасе между Димово-Ружинци отново бе подхванат, макар от години да е известно, че т.нар. главен път Е-79 Монтана-Видин изобщо не отговаря на никакви изисквания за международно шосе.

Ужасяващата безработица и демографският срив с обезлюдяването на Северозападния край обяснимо се отрази и на търговията. Непрекъснатото обедняване на хората в региона даде също своя принос. Не от месеци, а от години насам видинчани са в дъното на класацията по най-ниски доходи.

Преди време от община Видин най-сетне признаха, че в голямата си част земята край моста е в частни ръце. А имаше и друго време, когато апетитни терени се търгуваха с лека ръка и за жълти стотинки. И не само това. Някога местната управа посегна дори и на имоти, попадащи в зоната на строителството на Дунав мост 2 и прилежащата му инфраструктура. Грандиозният скандал гръмна в началото на 2007 г., когато от транспортното министерство обвиниха община Видин в некоректни действия с продажба на предвидени за отчуждаване имоти на трети лица, въпреки задължението първо да бъдат предложени на държавата.

Последвала проверка установи, че над 800 дка общински терени, които ще се отчуждават заради Дунав мост 2, вече имат нови собственици. Измежду далаверите по-късно цъфна и друг огромен гаф – общината продала имот-фантом на частник. Теренът, за който мъжът си платил, се оказа, че отдавна е отчужден за строителството на моста. Случаят не се размина току-така и за гяволъка на бивши управници общината бе осъдена и плати над 600 000 лв. на измамения купувач. Още пък през 2005 г. общински терени от 1200 дка край Дунав мост 2 бяха продадени от Общинския съвет на вулгарно престъпната цена от 1 лв./кв.м. Инвеститорът-купувач пък трябваше да изгради на терена индустриален парк. Вместо това, 2 г. по-късно новите стопани раздробиха имота…

Днес тези далавери са погребани, а забъркалите ги останаха незнайни. А в най-бедния край не само в България, но и в цяла Европа, обикновените хора се опитват да оцелеят. Макар бавно и мъчително, видинчани си спечелиха правото Дунав мост 2 да бъде съграден. Точно тук, на км 796 при българския бряг. Ред е на държавата. Да си изпълни поне веднъж ангажимента и положи максимум усилия, предлагайки най-добрите възможностите за развиване на бизнес и привличане на инвестиции във Видинския край. В противен случай Дунав мост 2 ще продължава да е само едно красиво мегасъоръжение, простряло рамене между два бряга. Свързващо два народа и хиляди съдби.

Днес министър Московски обяви, че от откриването му до днес приходите от Дунав мост 2 са 43 млн.евро, но въпреки огромните постъпления таксите за преминаване през съоръжението не можело да бъдат намалени. Видинчани също не могат да се ползват от преференции, най-малкото защото това би означавало дискриминация. А ние, видинчани, не сме ли подложени на дискриминация?! Забравени, зачеркнати, блуждаещи в някакви абсурдно-смешни обещания, че ще запълнят траповете по пътищата в разграбения ни край, че ще върнат децата ни! Не заслужаваме ли поне 0,000000001 % от тези приходи за изстрадалия си регион?!

„Заслужаваме този мост. Твърде дълго го чакахме, а и на какво ли друго да се надяваме“. Това ми сподели преди години един квартален бръснар, занаятчията бай Мишо. Дано да е още жив и здрав… Тогава той ми каза, че като други мои съграждани, когато има време отивал на брега на Дунав, за да види моста, но още не вярва на очите си, които преливат в надежда, но не за него, а за дъщерята и сина. Запилели се – тя в София, той е на гурбет в Испания. А ако покрай моста Видин живне, може и да се върнат…

Мечтите на други обаче отлетяха далеч от старопрестолния ни град. С моста, превърнал се в символ на надеждата, новородените пораснаха, младите видинчани станаха зрели хора, зрелите – остаряха, а други така и не дочакаха да го зърнат с очите си. Хиляди нямаха време и прокудени от неволята потърсиха препитание в чужбина или в големите градове на страната. Дали ще се върнат младите, както мечтае бай Мишо? За да преминават по Дунав мост 2, който нощем се къпе в светлини, за да пътуват с влакове-стрели… Бъдещето ще покаже, а Видин продължава да живее в очакване. Или поне малкото живот, който остана тук.

„Ще разбера дали да се върна, когато порасна“. Така преди 8 г. едно 10-годишно видинско момче ми отговори на въпроса дали някога ще се върне от далечна Испания в родния си Видин. Поклащайки главица малкият Яким не бе сигурен в отговора си. Такъв нямаха нито родителите му, нито по-малкото му братче, напуснали и заживели в чужда страна. Яким бе убеден само в едно, че България е много, много хубава, а Видин – прекрасен. И с гордост показвал картички от родината на новите си испански приятели. Хляб обаче на родна земя нямало и любовта към нея отстъпила място пред надеждата за осигуряване на по-добър живот. Макар и далеч.

Това беше преди 8 г. Яким порасна, но така и не се върна.

Автор: Людмила Станкова