Не ми се иска да си мисля, че има някаква стратегия или страшен замисъл да тласкат Видинско умишлено към дъното. Не ми се иска да вярвам в такива неща, но те ни се случват.
Г-н Милчев, бил сте състезател по самбо, треньор, а сега се занимавате със земеделие. Как от спортист станахте земеделски стопанин?
– Освен всичко това съм икономист по образование, владея пет езика. Захванах се със земеделие заедно с моя брат, който пък по професия е адвокат. С него се шегуваме, че сме най-квалифицираните трактористи в страната. Срамен труд няма. Земеделието е отрасъл, който за разлика от всичко останало във Видин, има перспектива за развитие. Ако трябва да го кажа и по-друг начин – това, че живеем в най-пропадналия регион в страната и Европа не пречи за развитието на земеделието. Все още има необработваема земя. Землищата тепърва ги разработваме. В тях трактор не е влизал повече от 20 години. От времето, когато са закрили ТКЗС-та.
Държавата помага ли достатъчно на земеделските производители?
– Всичко живо си мисли, че като получаваме някакви евросубсидии, то това е огромна помощ. Безспорно може би няма друг бизнес, при който да се получава държавна или европейска субсидия. Но в сравнение с това, което вземат нашите колеги и конкуренти от Западна Европа, то нашата е в пъти по-малка. В същото време продаваме на едни и същи цени, купуваме горива на едни и същи цени, конкурираме се на едни и същи зърнени борси, а нашата техника е много по-стара. От личен опит мога да твърдя, че държавата ми пречи, защото се налагат безумни санкции. Глобяват ме, когато не успея (защото е невъзможно) да обработя дадени терени. По картата на възстановената собственост те са възстановени като земи, но на практика не са земеделски терени, а гори. Плащам им наем, но не мога да ги обработя и да получа добавена стойност от тях. Като капак държавата ме санкционира и не ми изплаща никакви субсидии.
Да разбирам, че вместо помощ ви поставят пречки?
– Получава се така, че хора като мен, които разработват пустеещи с години земи, нямат никаква помощ от държавата, а по-скоро вреда.
Преди малко повече от две години се събрахте със съмишленици и поставихте началото на гражданско обединение „Единни за промяна“. Защо го създадохте?
– През годините се опитвахме да превърнем Видин и региона в по-добро място за живеене, да участваме под една или друга форма в политическия и обществен живот. Някак си все не се получаваше по традиционния начин. Създавайки „Единни за промяна“ се опитахме да направим нещо по-различно. Нещо, в което да сме абсолютно независими. За съжаление на последните местни избори статуквото успя да ни обърне. Всички политически партии се обърнаха срещу нас и след като водехме убедително на първия изборен тур, то на балотажа не успяхме.
Защо политиците ни решиха, че могат да не изпълнят исканията на българите, изразени в националния референдум?
– Защото няма кой да им потърси отговорност. Политиците ясно показаха, че не се интересуват какво мислят и искат 2,5 милиона българи. А тези 2,5 милиона българи очевидно са толкова апатични, че не си потърсиха правата. Явно си заслужаваме съдбата.
Жива ли е още надеждата за по-доброто бъдеще на Видин и региона?
– Как ми се иска да кажа нещо оптимистично. С всеки изминал ден обаче все повече и повече умира оптимизма ми. Наближават Коледните празници. Това е време, в което във Видин започва да се усеща някакво раздвижване. Прибират се хората от чужбина, по-оживено е и малко заприличваме на град. За съжаление от година на година видинчани все повече намаляват и намаляват. Намаляват дори и тези, които поне за празниците си идват в родния град. Просто много от тях го напуснаха завинаги.
Имате ли обяснение защо регионът е пренебрегван, отписван от всякакви намерения и приоритети на управляващите?
– Много отдавна са ни зачеркнали. Не ми се иска да си мисля, че има някаква стратегия или страшен замисъл да ни тласкат умишлено към дъното. Или че регионът ни е избран като място за живеене на други хора, но не и на видинчани. Не ми се иска да вярвам в такива неща, но те ни се случват. Започвам да си мисля, че нещата вече са необратими. Сигурно ще прозвучи грубо, но малцината, които продължаваме да живеем тук или сме мазохисти, или болни оптимисти, или лековерни. Ще ви дам един пример от моята работа. Изключително ми е трудно да намеря квалифициран, качествен човек, който да работи като тракторист. Не говоря за космически инженер или биофизик. Трябва ми добър тракторист. Няма! Не са останали качествени хора, професионалисти в своята област. Ето колко страшно и безнадеждно е положението. По едно време беше много модерно да се цитира едно изказване на премиера за „лошия човешки материал“. Наскоро пък друго мнение „за дебилите…“. Сигурно съм краен, но ще кажа, че тези изказвания ми изглеждат все по-точни.
Нова година, нови надежди. Оттук-нататък?
– Важното е да сме живи и здрави. Аз съм взел своето решение – ще продължавам да живея тук, да работя тук.
